Една от основните причини да представим и този важен въпрос от развитието на детето – привързаността към майката или личността, която го отглежда, има отношение към цялостното психично здраве и развитие на детето. Вие ежедневно се сблъсквате с деца, които плачат неистово и не искат да се „откъснат“ от майка си. В по-късните възрасти децата не винаги показват тази външна привързаност, но тя се запазва на едно по-дълбоко психологическо ниво. Затова е важно да се познават последствията от привързаността върху по-нататъшния живот на детето.
Децата с нарушена привързаност обикновено притежават малко от гореспоменатите качества. Те са неспособни да имат продължителни приятелства и да изпитват близост, нямат усещане за доброта и себезначимост и винаги действат с оглед на своите лични интереси. Не се чувстват свързани с другите (по често имат егоистични настроения, не могат да споделят любов, топлина и състрадание към другите).
Малтретирането в ранна възраст и несигурното привързване оставят емоционални и когнитивни „рани“ у децата. На тях им е трудно да приемат духовните идеали и стремежи. Вярата, способността да прощават, състраданието и алтруизмът са непознати и чужди от техните нагласи състояния. Когато децата не са обичани достатъчно, те развиват склонност към отмъщение, имат нужда да разрушават света на другите, така както и техният свят е бил разрушен за тях.
Привързването е психологически, когнитивен, емоционален и социален феномен. Изследванията показват, че около 80% от високорисковите семейства (бедност, домашно насилие, малтретиране в детството на родителя, депресия и други психологически нарушения при родителите) създават тежки разстройства в привързаността у децата.
Потребността от изграждане на привързаност е вродена. Малкото дете се нуждае от близостта на майката, да бъде с нея, когато е несигурно, разстроено, устремено да изследва света или да сподели радостта. За да привлече своята майка и да запази близост до нея, то използва всички способи – усмивка, плач, контакт с очи, хващане, притискане, стискане и др. Майката също има потребност да се грижи за своето дете, но това е и особен биологичен инстинкт.
В психологическите изследвания са описани 3 фази на привързване:
Първата – пред-привързване, започва от раждането докъм 3-месечна възраст. В нея децата имат нужда да бъдат държани, без да имат предпочитания към лицето, което ги държи;
Втората – привързване в процес, продължава от 3 до 6 месеца. Характерно за нея е нарастващото предпочитание на детето да бъде държано от познати хора, но не задължително майката;
Третата – истинско (чисто) привързване, започва след 6-ия месец и завършва към втората година. В нея детето настоява да бъде държано от майката (или от човека, който се грижи за него).
Има три белега, по които може да се разпознае, че детето има изградена привързаност:
1) детето се опитва да поддържа връзка с обекта на привързаност;
2) детето изпитва безпокойство, когато обекта на привързаност го няма;
3) детето се чувства много по-спокойно и сигурно в присъствието на обекта на привързаност и много по-неспокойно с тези, към които не е изградило този тип отношение.
Нарушенията в поведението, свързани с привързаността, са следствие от следните фактори: родителски (малтретиране/пренебрежение, неефективни и безчувствени грижи; депресия, злоупотреба с наркотични вещества; тежки и/или хронически психологически нарушения; ранно поемане на ролята „родител“ от тийнейджърска възраст; проблеми с привързване в предишни поколения – неразрешени семейни проблеми; раздяла и/или загуба); детски (труден характер, липса на разбирателство с родителите; преждевременно раждане; медицински проблеми; когнитивни и биологични проблеми – невробиологични увреждания); генетичен (психологически заболявания; депресивност, агресивност; антисоциална личност); на средата (бедност; липса на стимулация, липса на подкрепа; премествания извън семейството; различно ниво на стрес).
За да се развие раздялата между майка и дете след шестия месец, детето преминава постепенно през протеста, отчаянието и накрая се отчуждава.
Нарушението на привързаността се определя като неспособност на бебето или малкото дете да установи съответен за възрастта социален контакт и взаимоотношения с другите, да започне или да реагира на социалното взаимодействие с други и необикновено висока податливост на организма към инфекции. Симптомите на нарушение включат изоставане във физическото, емоционалното и социалното развитие. Деца, отгледани без чувство за любов и сигурност, имат наднормено високи нива на стрес хормони, което може да увреди растежа и развитието както на физическото тяло, така и на мозъка.
В края на първата година детето започва да разбира, че майката не е част от него, че тя не е неизменно добра, което формира депресивната му позиция, появяваща се в по-нататъшния живот винаги, когато индивидът загуби нещо важно (приятел, партньор, съдружник и др.).
Около двегодишна възраст се извършва окончателният процес на отделяне или диференциация на детето от майката, което е свързано с психологическа загуба.
Въз основа на реакциите на детето са установени четири типа:
• със сигурен тип привързване – детето активно изследва света около себе си; по време на израстването проявява самоувереност, независимост и автономия; способно е да контролира чувствата и импулсите; създава дългосрочни приятелства и взаимоотношения с родители и други авторитетни фигури; изпитва доверие и обич; способно е на съпричастност, състрадание; има добър успех в училище и поведенчески изяви, позитивни и оптимистични разбирания за себе си, семейството и обществото.
• с амбивалентен тип привързване – детето изпитва безпокойство при раздяла с майката; показва малка или никаква склонност да пренебрегва майка си или да се отделя от нея в периода на завръщането; слабо адаптивно е в непознати ситуации; има склонност към по-агресивно поведение в сравнение с децата от другите типове привързване;
• с дезорганизирано привързване – детето е неспособно да се довери и да установи емоционална близост с други; по-често проявява импулсивност, манипулативност, ярост и агресия; контролиращо и командващо; не създава дълготрайни взаимоотношения; има склонност да краде и лъже; липсват съпричастност и разбиране; слабо чувство за себезначимост;
• с несигурно привързване – детето пренебрегва майка си при нейното завръщане, поздравява я по обичайния начин, ако я поздрави, смесва поздрава с реакция на пренебрежение; комуникацията между него и майка му е слаба; има тенденция в процеса на израстване да се отнася по същия начин към непознати; чувства се неспокойно, когато е оставено само – ако при него присъства непознат, детето не показва безпокойство; понякога проявява жестокост към животните и склонност към занимания с огън.
Как можем да подпомогнем непривързаното дете в неговото израстване и пълноценно развитие. Преди всичко е необходимо:
• детето да бъде в хармония със себе си – самоуверено, с положителна самооценка и себеуважение, което ще му помогне да развие способността да интегрира своите физически, умствени, емоционални и социални аспекти;
• детето да развие чувството за различие и значимост, целенасоченост и надежда – което в следващите периоди от живота ще му помогне да се фокусира върху смисъла на живота като силен вътрешен стимул за личностно развитие;
• детето да развие положително чувство за свързаност със собственото Аз и с другите – в по-късните етапи от живота това ще му дава възможност да чувства взаимосвързаност с другите.